Вечерта, преди да заспя, когато мракът се спуска над унилия град, потъвам в мисли за изминалия ден и в планове за предстоящата седмица...

Нощта ми се струва кратка, защото умората забранила на сънищата да тормозят мозъка ми. Имам сещането, че съм спала само час, а Слънчо вече подава нежните си лъчи през пердетата и гали страните ми, за да ме събуди час преди нормалното ми време за ставане. Забравила съм всички мисли от вечерта... Освен това, че е понеделник и трябва да се работи. Докато си отворя очите вече е минал близо половин час, а в главата ми се върти само една мисъл – нов ден, нова седмица, ново начало, а всяко начало изисква поне една усмивка...

Протягам ръка, отпивам от кафето, приготвено снощи и вкусът му ме кара да се ококоря: „Ухааа студено кафе без захар – супер!”. Тук идва реда и на хубавата музика, като още един елемент от събуждането. Пускам радио, звучи някаква бозава  комерсиална песничка, но емоцията, с която изпълнителката пее, повдига тонуса ми. Надигам се и виждам в краката си, свито, сивичко и космато топче, голям брой дълги мустаци и две сънени зелени очички: „Мяаау!” – това май беше за „Добро утро!”. Усещам мека и топла лапичка върху единия си крак и топчето се разгъва, застава в поза „Ела ми почеши корема!” и се протяга, а дължината му е почти половината на тялото ми. Усещам до коляното си мъркащото, треперещо коремче. Ще ми се да поспя още....В този момент иззвънява алармата за ставане: „Неееее,време ееееее -  трябва да ставам!”. Оставям косматия си приятел, да се излежава и бързо започвам да се приготвям за работа.

Както винаги, излизам по-рано, отварям входната врата и излизам навън. Все още е хладно, но приятно. Посреща ме приятен полъх на настъпващата пролет – свеж ветрец и нежно слънце! Някъде из дърветата се чува чуруликане. Малко приятна музичка, на път за работа, ще ме освежи още повече. В ушите ми вече звучи прословутата песен на Guns N" Roses -  „Sweet Child O’Mine” !

               „ДА! Денят ще е хубав!”

Пристигам на работа, около 40 минути по-рано. Пред офиса ме посреща другият ми четириног приятел. Върти опашка и се радва, че ме вижда. Обикаля около мен, очаквайки сутрешната си изненада от хрупкави бонбони. Да ама не. Този път сме на кокали, едва извадих плика от чантата си и вече имах чифт отпечатъци от лапи на якето си. Апетитът, с който черничкият ми приятел започна да хрупа, ме накара да отскоча до баниците отсреща и аз също да закуся. Хапнах на две, на три и се качих в офиса. Дошли са само чистачката и две работливи колежки. Пускам си компютъра, проверявам пощата, а през това време чакам да заври водата за сутрешният ми чай. След няколко разменени думи с колегите и малко текуща работа, излизам на терасата и се любувам на градската глъчка по булеварда – клаксони, задръствания, хора... В главата ми се връщат снощните мисли: ”Трябва да говоря с ръководството, ще има ли развитие по моя въпрос или не, ще взема ли така очакваният в продължение на половин година бонус. Толкова работихме, толкова беше трудно, сега компанията печели от сключените договори и е време и аз да взема своето...”

След около час, вече целият състав на фирмата е на работа, пие кафе, пуши цигари и обсъжда какво се е случило през уикенда. Ръководството, и то пие кафе и чете днешна преса. Решавам да го оставя на мира да се събуди и да изчакам. Връщам се в стаята – текущите задачи, вече са налегнали всички и кипи усърден труд. Сядам и започвам моята работа.

Почти обяд е и аз решавам, че това е времето, за така очаквания разговор с шефа ми. Първо проверявам по телефона дали е удобно. „Йииесс! Най-сетне!”. Влизам с усмивка и сядам. Както винаги получавам похвала, че усмивката ми никога не слиза от лицето, дори да са ми „потънали гемийте”. След кратко въведение в темата, вече говоря по същество: ”Какво се случва от тук нататък? Мога ли да очаквам обещаното от Вас, възнаграждение за свършената работа?”. Последва около две минути пълно мълчание. Нищо... Никаква реакция... С въздишка и горд поглед от страна на шефа, разбирам новината, че не само няма да взема така чаканите пари, а и ще се наложи да изляза в неплатен отпуск!!!! Това ми дойде като гръм от ясно небе!!! „Ама защо? Как? Ами другите? Какво ще стане с тях?”. Отговорът беше категоричен, че ще останат само няколко човека.
”Защо не уведомихте никой от служителите, че компанията е зле финансово?” На този въпрос, така и не получих отговор. Както и на много други, свързани с работата.

Не ми остана нищо друго, освен да подпиша принудително, молба за излизане в неплатен отпуск, от следващите няколко дни. Поне остана уговорка, че макар и без да ми се плаща, ще приключа част от сделките. Считам, че това е мой дълг – да довърша започнатата работа.

От този ден нататък поставих задача пред себе си, да търся нова работа.

Ще попитате, дали тази новина помрачи настроението ми? Да, в първият момент определено ми идеше да се гръмна!

Върнах се на работното си място и продължих да върша нещата, все едно не беше воден този разговор, но вътрешно се разкъсвах:

            „Защо? Всичко вървеше по план, всичко беше толкова хубаво! Какво ще правя сега? Дали ще намеря работа, която да върша с удоволствие?”.... и още куп въпроси тормозеха съзнанието ми до края на работното ми време. Въпреки всичко в мен се таеше една надежда, че нещата ще се оправят. Дори не предполагах какво ме очаква – половин година без работа, без пари и в постоянно напрежение.

Работният ден за всички колеги не приключи добре, тъй като и те бяха уведомени, че се налага да излязат в неплатен отпуск. Настроението е под нулата – навъсени лица, тъга в очите и загриженост в сърцето. Обикновено оставах и след работно време, но този път исках колкото се може по-бързо да изляза.

            „Боже, та повечето хора  са семейни с деца, как ще изкарват прехраната си докато намерят нова работа?!? Всички те са чудесни хора! Не е честно! Не го заслужава никой от нас!!!”

Метнах якето си и едвам отроних „Чао! До утре...”.
А навън всичко живо се прибира от работа, щъка, бърза за някъде. Отново глъчка и задръствания. Времето обаче е прекрасно. Слънчевите лъчи галят страните ми, а ветрецът носи тяхната топлина. Огромният светещ кръг е кацнал на ръба на планината и сякаш се усмихва. А тя - сива и могъща, все още по върха се виждат петънца сняг, огрени от залязващото слънце. Купчина облаци се пречкат на лъчите, а те за благодарност ги оцветяват в нежни тонове на розовото, червеното, жълтото, оранжевото и бледо – лилавото. Ходя пеш и се любувам на гледката. Синьото небе радва очите ми и множеството цветни пухести облаци в странни форми, предизвикват у мен само хубави мисли. Тотално забравям за случилото се днес и отново съм готова да се усмихна.

„В крайна сметка животът продължава! Трябва да се боря с трудностите и да вярвам в доброто! Да се радвам на малките неща и да се радвам, че живея!”

Разказа ти е емоционален, преживявал съм същото и знам какво е усещането. Ужасно е да видиш лица на хора, които току що са разбрали, че работодателят им ги оставя на произвола на съдбата.

От друга страна напълно споделям виждането ти, че животът продължава и, че трябва да се борим с трудностите, че трябва да вярваме в доброто...
Досега съм успявал, много мои приятели също, но за съжаление не всеки може да стисне юмруци и да каже - Не се предавам!
Нека се молим за тези, които не могат и да им помагаме пък било и само с думи!

ЧЕСТИТА БАБА МАРТА!
Щастие, любов, късмет и една пролетна палитра от цветно настроение в душата!

Успех :):):)