Да гледаш как Родината ти загива бавно, но сигурно....

.....и да знаеш кой я убива...

Да виждаш как много хора не искат да повярват в истината, за Голямата лъжа, продължаваща вече 65 години.

Тъжно е и боли, когато малцина разбират твоята тъга.

Тъжно е да гледаш, как много деца на България търсят късмета си другаде и мразят родината си....

......и как други неуки създания, тихомълком превземат Родният ти край.

Тъжно е да не чуваш гласа на сънародниците си.

Тъжно е да гледаш, как „Високите и сини планини” вече не са същите.

Тъжно е да не чуваш нежната песен, на онази „Сладкопойна чучулига”.

Тъжно е да гледаш посивелите лица на един страдащ народ.

Тъжно е да четеш борбени слова и те да заглъхват.

Тъжно е да искаш благоденствието на народа си, а да не можеш да направиш нищо.

Тъжно е да гледаш пустите поля......

........и само да помниш онази благодат, с която са те дарявали те в миналото.

Тъжно е да знаеш, че всяка сълза проронена от теб потъва нейде, в любимата ти земя...

........и остава там завинаги.

Тъжно е да имаш сили да се бориш, а те да бъдат пропилявани само с думи.

Тъжно е да можеш да говориш, но да те чуват малцина.

Тъжно е да докосваш вековните букове и сърцето ти да се свива, защото не знаеш дали утре ще можеш повториш тази прегръдка.

Тъжно е да имаш волята да издържиш на всичко това и много още... да искаш да не е така... да се молиш всяка нощ това да спре... а да се чувстваш тъй, сякаш Господ Бог не чува молитвите ти...

Тъжно е да вярваш в една химера...