Много хора се хващат да учат нещо, с мисълта, че след години ще работят по специалността си. Убедена съм, а и се надявам, че много от Вас си обичат работата., въпреки ниското заплащане и условията на работното място. Иска ми се да поразсъждавам на тема „Призвание”. Ще разкажа част от мои преживявания, защото за няколко месеца разбрах какво всъщност означава думата „призвание”.

Много професии изискват талант, но за мен лично има само две, които са призвание – лекар и учител. Наясно съм и двете професии, тъй като в семейството си имам медицински работник – майка ми, а едната от специалностите, които завърших е Начална педагогика. За майка ми всеки болен е важен. Близо 40 години условията на работа й бяха ужасни, но тя не се отказа и всеки път ми казваше: „Разбери, че си обичам професията! Чувствам се добре, когато дойдат близки на някой болен и просто ми кажат „Благодаря”! Надеждата в очите им ми дава сили! Ще го разбереш когато започнеш да работиш!”. И не след дълго този момент дойде. Започнах работа като учител. Понеже беше втори срок и нямаше как да поема 1-ви клас, от училището ми предложиха да замествам, до следващата учебна година. Съгласих се, но не очаквах какво ще ми се стовари на главата...

Заветният първи работен ден дойде и аз бях щастлива..........., докато не влязох в клас. 4-ти клас сладури, 26 на брой, кой от кой по-щур. Първите ми мисли бяха:”О Боже! Какво ще ги правя? Та аз съм висока почти колкото тях, не мога да крещя и не съм строга...”. Реших да не се отказвам. Колежките ми казаха, че ако аз се откажа, този клас наистина ще има проблеми, тъй като децата трябва да държат изпити, а няма кой да се занимава по това време на годината. Та от тук започвам да разсъждавам за призванието.

Криво - ляво, с малко стряскащо поведение от моя страна, успях да обуздая малчуганите. Започнах здраво да ги стягам, но в един момент осъзнах, че те имат свои проблеми и целият им живот не е само училището. Започнах да отсявам с поглед и мислено, тези които вървяха по-бавно и се опитвах да намеря причината. Едно по едно, те самички идваха при мен и казваха грижите си /няма да ги описвам, защото ще се отклоня, а имаше такива със сериозни проблеми в къщи/. Отделно имах от т.нар. „интегрирани деца” с аутизъм, което изискваше повече грижи, а и самите деца не разбираха, защо това дете работи твърде бавно и от време на време му се подиграваха. Трудно ми беше да им обясня, че всъщност въпросното момченце не е виновно за болестта си. Опитах се да накарам децата да му помагат и лека – полека те започнаха да се интересуват повече от него.

Бавно, но сигурно усещах как децата започнаха да имат доверие в мен. Това ме правеше много щастлива. Така и учебният материал вървеше по-лесно. Опитвах се в час да бъда строга, а в междучасието да забравя годините си и да ритам топка с тях или да играем на някаква игра.

Всяко дете беше различно – мечтаеше, играеше и ми носеше различен вид емоции. Не мога да не призная, че имаше и неприятни мигове и то по-често с родители. Начинът, по който преподавах /и сега бих преподавала така/ не се различаваше особено от останалите ми колеги, но се стараех да им давам допълнителни занимания, които хем да не ги натоварват, хем да се учат. Това в началото разгневи двама родители, но след като поговорихме и мина малко време нещата се успокоиха и хората ме разбраха, за което им благодаря.

След месец адаптация разбрах, че аз всъщност обичам тези деца! Исках да споделят с мен, така както бих искала да споделя моето дете в бъдеще. Исках да им дам всичко, което знам и може би това бе причината да ги натоварвам малко повече. Виждах радостта в детските очички, когато някое от децата направи „разкритие” – когато само стигне до истината /кратко отклонение – скасийка с покарало цвете, донесена в училище предизвика интерес и радост и всички деца пожелаха да опитат/. В много от децата виждах как онова нежелание за учене постепенно изчезваше, поради детското любопитство.

След още месец престанах да обръщам внимание на психическото натоварване и това, че се прибирах смазана, все едно бях копала на полето. ТЕ - малките щураци ме правеха щастлива, дори с незнанието си. Вместо да им се карам, за разни умопомрачителни заключения, аз просто давах примери и ги карах да се смеят. Така те осъзнаваха погрешната посока, без да се засягат от това, че съм показала тяхното незнание.

Когато дойде краят на годината и времето за равносметка – кой какво знае и ако не знае, защо... Няколко дни правихме контролни без оценка, просто ей тъй, да видя какво съм направила с тези деца. За мое учудване, нямаше нито едно дете, което да нямаше основа – всички знаеха какво ги питам! Спретнахме прекрасно тържество с помощта на още два класа. И родители и деца бяха доволни. А раздялата ми с тях беше трудна както за мен самата, така и за децата. Не искаха да пуснат ръцете ми и постоянно ме разпитваха, защо аз няма да им преподавам в 5 – ти клас. Когато се прибрах след тържеството в къщи с огромен куп цветя, който трудно можех да нося, седнах и се замислих... Разбрах, че връзката между мен и тези дечица е много силна и дълго време няма да ги забравя. Аз самата не можах да повярвам на себе си, че дадох много и това беше причината да виждам 26 усмивки и насълзени очички, когато си тръгвам. Почувствах се по същият начин, когато преди време изпратих автобуса със сираци /бях ви разказвала за това в един от предните постове/ – просто не исках да се разделяме.

Разбрах, че един учител, ако не обича децата си нито ще го слушат, нито той ще усети радостта от свършената работа. Самите деца усещат настроението на преподавателя си, те знаят кога ги обича, кога се подиграва с тях и кога си върши работата през пръсти. Та, може би не дадох конкретен отговор на въпроса: „Що е признание?”. Но съм убедена, че в значението на думата „призвание” се съдържат много елементи, които може да усети само човек, който седи на катедрата или държи скалпела, знаейки че дава нещо без да търси отплата. Призванието е нещо, което е много съкровено и лично. То – призванието те кара да правиш неща, които са над възможностите ти! Осъзнаваш го чак след време, но въпреки всичко оставаш щастлив!

те за хубавия и смислен пост. Да, да се работи с деца е призвание и ти чудесно си описала емоцията! Може би хора, мислещи като теб, стават добри учители.

Мога да кажа, че и аз cъм имал учителка с твоите разсъждения. За съжаление обаче боклуците в класа й се качиха на главата и много скоро напусна. Сега не знам дали изобщо преподава.
На прав път си. Дано имаш успех!

Здравей Фараоне,
децата в много случаи не са виновни за поведението си - всичко зависи от възпитанието и от семейството! Няма лошо дете! Има лоши родители! И другото, което бих искала да ти кажа е, че много зависи дали учителя ще позволи да му се качат на главата. Има начини, с които да накарш един клас да те уважава. Като започнем от облеклото и жестовете и свършим с авторитетното поведение. В началото ме беше страх да бъда строга и видях, че изпускам нещата. Първата работа на един учител е да покаже на децата, че те са в училище - място където доброто поведение и знанията се ценят, а другите самоволия биват наказвани. Като казах наказание: децата се засягат, особено при по-малките учителят сериозно може да навреди на психиката на едно дете, прилагайки неподходящи методи. Най-подходящият метод е говоренето и иднивидуалното отношение към всеки ученик. А те го усещат! Знаят кога ги наказваш, за да се покажеш колко си строг и кога ги наказваш за добро - те винаги знаят грешките си и се примиряват, когато проблема е поднесен човешки. Убедена съм, че дори и с малко дете може да се говори като с голям човек, просто трябва да намериш пътя до сърцето му.

Ти си намерила призванието си-остава само още да го развиеш и да радваш с него,както себеси-така и децата!Не се отказвай!

Не съм се отказала определено! В момента работя друго, но това е поради нехайството на държавата спрямо учителите и образователната система като цяло. Няма да се откажа от любовта си към децата защото не мога хаха, а това го разбирам винаги когато срещна дете, дори и непознато. Сладката усмивка и любопинтите очички винаги са ме правили щастлива.

а и сърцето, добротата, милата усмивка са придонесли за товоето призвание. Поздравявам те за успеха.
Обикновено, като започна да чета толкова дълъг постинги, не стигам до средатат и се отказвам, но твоя трогателен пост го прочетох до края, а докато го четях, тръпки на радост ме побиваха.
Дай боже повече хора като теб, тогава ще се оправи тази държава и ти пак ще работиш като учителка.

Поздравления!
Явно призванието ти е да си учител!

Моите уважения! Да си учител наистина е призвание! Жалко, че няма признание!

Малко ще почакаме на опашката, ама тъкмо да стане за първи клас, пък до тогава аз да му пазя място, а? С надежда,
твой, Дени

Хаха! Нямам нищо против, но както казва № 8. bigbrother2, няма признание и то не учителите трябва да го търсят, а многоуважаемите ни управници! Не че някой учител ще тръгне да се тупа в гърдите, че е кой знае какво и търси възмездие, но все пак не е лошо да помислят върху твърде ниското заплащане, на фона на отговорността, която носи всеки един учител! Във всяка нормална държава медицинските работници и учителите взимат най-високите заплати, а тук в БГ е обратното!