Денят беше хубав, въпреки влагата, останала след снощния дъжд. Пролетта отминаваше, но все още във въздуха се носеше аромата на цъфтящи цветя. Кенджи крачеше бодро по пътеката от изтъркани камъни и мислеше върху това, което му бе споделил Йода. Йода беше умен човек, рядко се страхуваше и това караше Кенджи да се замисли повече върху думите на своя началник. Какво ли беше това? Някаква сила? Нещо нечовешко...? Всеки ден умираше по един пазач и никой до сега не знаеше причината. Безкръвна смърт, без следи от борба, без разбити вериги...?

Слънцето блестеше и лъчите му се отразяваха в зеленината наоколо. Всичко бе като окъпано – чисто и ярко. В края на каменната пътека се зададоха две от най-прекрасните дами в двора. Тихичко шушукаха и се смееха. Когато стигнаха до Кенджи, той дълбоко се поклони и ги поздрави. Усмивките им бяха някак ехидни... Дразнеше го лицемерието на повечето в двора. Знаеше, че е неизбежно, но въпреки всичко това не му даваше мира. Той бе със съвсем други разбирания и такова поведение му бе неприсъщо.

През целият ден Кенджи бе зает с разследването, душеше като лисица всеки, който минава покрай него. Увеличиха охраната около килиите. Но на Кенджи нещо му подсказваше, че това е безмислено.... И беше прав.

Денят бавно отстъпваше място на тъмната и мъглива нощ. Кенджи реши да будува. Покрай езерото, от другата страна на оградата беше удобно място за наблюдение и той се сви там. Не мислеше за нищо, освен за поредната странна смърт... Цяла нощ не чу нищо.

На другата сутрин, при смяната на караула изнесоха поредната жертва – млад и красив войник. Кенджи огледа починалия – отново нищо, нито рани, нито синини, единственото по-особено бяха широко отворените очи на мъртвеца.

Не можеше да продължава това! Тези млади мъже, тепърва встъпващи във военния живот измираха като мухи от нещо. Кенджи вече бе изнервен до краен предел и развълнувано мислеше, какво може да причини толкова бъза смърт на силен човек.

Този път Йода не беше уплашен, а направо бе изгубил думите си. Тази канара, пред която никой не смееше да се изправи сега изглеждаше като полска мишка. Кенджи му обеща, лично да остане при килиите тази нощ.

Преди да се покаже луната, Кенджи се събуди. Не беше спал повече от едно денонощие, а трябваше да е свеж за нощта. Бързо се облече и тръгна.

Вдиша глътка въздух преди да се насочи към каменните стълби, които водеха до килиите. В подземието имаше 12 килии. В шест от тях имаше затворници – двама крадци, един холандски свещеник и рима селяни, които не бяха платили налога си за следващата година. Крадците бяха безобидни, свещеника бе хванат няколко пъти да проповядва предателската религия, която дойде с Черните кораби, а селяните всеки ден се молеха за милост. Нямаше подозрителни и от охраната – Кенджи ги познаваше всичките до един.

Кенджи тръгна по коридора. Нареди на момчето, което беше с него да стои на входа. Чуваше се само шума от коприната, лекото почукване на меча и ножовете и леките му стъпки. Стигна до края на коридора и тръгна обратно. Нещо го накара да се обърне. Взря се в стената, покрай себе си усети силна струя въздух. Сърцето му заби лудо!!! Не виждаше никой, но усещаше присъствие. След секунди се чу звук наподобяващ писък, но много по пронизителен. Момчето на входа се свлече на каменния под. Нямаше и следа от нещото... Защо го подмина? Вече не знаеше какво да мисли. Разказа на Йода за случилото се. Йода остана безмълвен. Обикновено му даваше съвети, но този път се държа странно.

Семейство Ватаяма се бяха нанесли в новия дворец преди месец. Все още наоколо се усещаше миризмата на прясна дървесина и нови рогозки. Преди реставрацията, тук беше живял един от най-високопоставените военачалници. Официалната версия за напускането за замъка бе смяната на властта. Никой не посмя да разкрие истината, която знаеше само Йода...

Преди смяната на правителството, от охраната на военачалника бяха разкрили предател, освободил няколко политически затворници. За да не стане конфликт със сегашните управници, военачалника остави предателя заключен в подземието. Половин година спореха, кой от съветниците на новата власт ще влезе в този замък. Когато фамилия Хакано се реши да се нанесе, никой не се сети да провери килиите. Когато Кенджи и Йода отвориха подземието, там бе празно. Къде бе този предател и какво се бе случило с него никой не разбра.

Кенджи седеше до езерото и тъмни мисли завзеха съзнанието му. Какво беше това? Защо са му млади и здрави войни и как взимаше душите им...

Йода застана на балкона. Наблюдаваше младия си заместник и мечтаеше само за едно: Някой ден, този млад човек, още приживе да открие тайната в себе си, която владееше предателят на старите стопани. Само същата сила би се преборила с този убиец. Войн с тези умения се раждаше веднъж на 50 години, там където Кенджи бе проплакал за първи път – онова изгоряло село в дълбините на планината, където всеки пътник дръзнал да мине от там, намираше по едно дете...

Автор:

М. Маринчева