Утрото бързо изгони луната и навън вече се зазоряваше. Колкото бе дълга тази нощ, толкова бе и къса. Кенджи отвори очи, все още усещаше в ръцете си онези буйни, така хубаво ухаещи коси. За секунди се върна в лунната светлина на отминалата нощ и сърцето му отново затуптя бурно. Онова мраморно лице, онези дълбоки очи, топлите устни... Все едно не се беше случвало. Още чуваше в ушите си шумът на коприната и усещаше топлината тялото до себе си.

Седна, опитвайки се да се разсъни, но се убоде на нещо. Разтърка очи, предполагайки че ще намери късия си нож, който обикновено държеше под възглавницата. Уви, не намери ножа, но в ръцете си държеше изящен гребен от черен лак с инкрустирани перли. Красиви орхидеи, също като собственичката на гребена! Вероятно бе твърде скъп и само по възможностите на притежателката му.

Кенджи не можеше да забрави тази нощ никога и това бе причината да задържи гребена у себе си. Пъхна го в ръкава на кимоното си, защото сметна, че там е най сигурното място и никой няма да го открие.

Продължи усърдно да търси ножа си, но не го откри. Това вече беше странно. Помнеше, че се прибра с него и го свали заедно с двата къси меча и лъковете. Катана*-та остави още преди да се срещне с любимата си, защото знаеше, че няма да му трябва. Намери я на същото място. Ядоса се, защото късият нож му вършеше добра работа, а и му бе подарък от Йода – началник и негов учител, който той боготвореше. Реши да не се бави повече и отиде при своите другари. Имаха доста работа за вършене, след вчерашния погром на селския пазар. Трябваше да намерят разбойниците, преди да са прекосили планината. През нощта, негови хора бяха тръгнали към гората, сега беше ред да успокоят хората и да проверят къщите за краден ориз.

На Кенджи му беше безкрайно трудно да мисли. Къде беше ножът му? Знаеше, че Йода е изключително наблюдателен и ще забележи липсата. Започна да мисли правдоподобно оправдание.

През целият ден обикаляше из селото, в търсене на следи от петимата разбойници. Не се върна при началника си, докато не настъпи вечерта. Когато се върна в замъка, неговите другари бяха насядали около трапезата и чакаха Йода. Седна тихомълком и се заслуша в развълнуваният разказ на един от групата, която бе тръгнала из гората. Бяха намерили двама от разбойниците. Битката около залавянето им е била доста ожесточена. Разказващият мъж имаше дълбока рана на рамото, но въпреки това лицето му бе свежо и ведро.

В момента, в който Йода се появи всички млъкнаха. Погледът му бе мрачен, но зад строгото лице се криеше душата на много добър човек. Това го знаеха само трима души от масата – Кенджи, Хагаши /неговият син/ и Мурада – дългогодишен негов партньор. Между Хагаши и Кенджи отдавна имаше тиха вражда. Нито единият, нито другия даваха вид на конкуриращи се, но въпреки всичко Хагаши страдаше от факта, че Йода гледаше Кенджи като на свой син.

Време беше за вечеря. Прислугата донесе блюдата и саке* - то и Йода поздрави всички. Докато вечеряха, обсъждаха тактиката за залавянето на останалите трима, окрали пазара. Хагаши винаги имаше свое виждане и свои начини за битка с разбойниците. Рядко изслушваше останалите и това дразнеше Кенджи. А и това, което предлагаше изглеждаше доста елементарно, а за изпечени като тези от онзи ден, щеше да е ясно какво следва. По-възрастният Мурада възрази. Неговото мнение също бе, че плана е елементарен и пет годишно дете ще се сети. Хагаши се опита да го убеди в обратното с дълги словоизлияния, които Кенджи реши да прекъсне. Той също даде да се разбере, че не е съгласен. В един момент лицето на Хагаши се промени. Погледът, който отправи към Кенджи не се хареса на Йода. Ръката на Хагаши вече се плъзгаше по изящната дръжка на меча, семейна реликва от векове. Кенджи продължаваше да следи погледа му. Йода хвана сина си за рамото, но Хагаши стана изкрещя посочвайки Кенджи с вече оголения си меч:

-          Защо винаги неговите идеи са по-добри?!?!?!? С какво повече е той от мен?!?!?
-          Стига, пийнал си сега, знаеш че тук идеите са на всички – Мурада знаеше, че тези думи трудно ще успокоят освирепелия Хагаши, но въпреки това се стараеше да внесе спокойствие.

Кенджи сведе глава, но продължаваше да следи движенията на Хагаши. Изпи остатъка от сакето си и стана. Извини се и излезе на вън. Нямаше вятър. Беше тихо, а луната нежно хвърляше светлина върху гладката повърхност на езерото. Усети шум зад гърба си и извади катана-та. За части от секундата усети преминаващото острие покрай лицето му. Предположи кой е, но не сдържа гнева си и в тъмното вече се виждаха искрите от тежките мечове. Кенджи нанесе сериозен удар някъде в хълбока на противника си. Разбра, че трябва да спре. Той знаеше, че това е Хагаши и не искаше да го убива. Хагаши захвърли меча настрани и се опита да стане. Кенджи му нямаше доверие, но въпреки това му помогна. Раната кървеше, но не беше дълбока. На земята Кенджи съзря комплекта оръжия, сред тях бе неговият нож. Взе го:

-          Хагаши...., от къде го взе?
-          Юки...., Юки.... – Хагаши изпитваше болка и стенеше.

Очите на Кенджи се напълниха със сълзи. Юки бе жената, за която той би дал всичко. Знаеше, че връзката им не е редна, защото Юки бе съпруга на един от императорските съветници. Но как неговият нож се бе озовал в ръцете на Хагаши имаше само едно обяснение.

-          Тя ли ти го даде? – попита той.
-          Не, аз го откраднах от ръкава й, знаех че е на баща ми, а не искам да се озове в ръцете на онзи нещастник мъжа й – Хагаши каза това с ярост. – Тя, тя го е откраднала и аз исках да си го върна!

След минути цялата компания от масата, дочула шума и стенанията излезе да види какво е станало. Йода изгледа сина си с укор, взе ножа от ръцете му и го даде на Кенджи. Накара Хагаши да му се извини. Хагаши не бе очарован, но се постара да прикрие неловкото си положение с усмивка.

Кенджи не можа да мигне цяла нощ. Страдаше защото явно бе попаднал в мрежите на Юки, която освен, че се славеше с красотата си се славеше и със своята хитрост и комбинативтост. „Дали у Хагаши имаше гребен...? Дали му е оставила нещо за спомен?” се питаше се Кенджи. На врата тихо се почука. Кенджи хвана меча си и отвори.

-          Юки!!! – беше втрещен от това, което вижда. В етикета на двора бе редно той да я посещава и той да я заведе където реши. Жените нямаха право на това.
-          Защо не го уби? Върни ми гребена!!!

Кенджи не знаеше как да реагира и от устата му се отрони само едно:

-          Аз....Защо?
-          Той трябваше да е доказателство, че си жив и си убил Хагаши!!! Хагаши знае къде са останалите трима, от тия, които обраха пазара оня ден и баща ми искаше доказателство!!! Крои планове за още обири! Той е предател!!!

Погледа на Кенджи бе слисан, а сърцето му като че бе прободено с меч. Юки се хвърли в прегръдките му и заплака. 

Автор:
М. Маринчева