Утрото бе мразовито, но слънчево. Йода стана още преди изгрев – чакаше го дълъг път. Приготви се и се сбогува с гостоприемните собственици на старата, но приветлива къща, скрита в дълбините на планината. Възрастната жена му подаде торбичка със оризови сладки: -         Това мога да ти дам за из път, нямаме друго. Дано си спал добре в тоя студ. Йода се поклони за благодарност. Беше му неудобно да вземе дори и това, но знаеше, че пътят му минава през дълъг проход. Преминаването през планината щеше да му отнеме минимум два дни и ще да има нужда от малко храна. В дисагите имаше сушена риба, но я пазеше – щяха да са му нужни сили за нощта. Не се знаеше кого ще срещне... Тръгна с изгрева. Слънчевите лъчи играеха върху снега. Бялата покривка блещукаше, като че бе осеяна с диаманти. Чуваше приглушеното ромолене на реката из под леда. Йода се спря до брега. Тънкият лед бе толкова прозрачен, че можеше спокойно да види камъчетата по дъното и движещата се вода. Пронизващият ветрец подсказваше на Йода, че планината все още е гостоприемна и няма да го посрещне с виелица, като тази, която се бе извила преди да тръгне на път. Тежката дреха и оръжията допълнително усложняваха придвижването и Йода реши да ги натовари на коня си. Остана само с елека върху кимоното и дългия меч на гърба. Денят преваляше и студа вече се усещаше повече. Йода успя да премине гората сравнително бързо, но го притесняваше факта, че предстоеше още път, а и хич не му се занимаваше с охраната на границата между двете провинции. Реши да заобиколи през тясна пътека, която минаваше косо почти под върха. От някъде идваше миризма на изгоряло. Йода извади меча, очаквайки да срещне неприятел. След няколко километра се озова в края на дълбока гора. Пред него се откри ужасяваща гледка. Имаше десетина къщи, бедни на вид и изгорели до основи. Някой бе вилнял тук... Поогледа се и наостри уши, но не чу нищо. Обходи всички къщи до една. Намери малък чувал ориз, оцелял заради дървен сандък, почти вкопан в земята. Мента го на коня и реши да продължи пътя си. Явно нямаше на кой да помогне и с кой да кръстоса меча си. Преди да влезе отново в дълбоката гора, мина покрай стар кух дънер. Учуди се и в главата му се въртеше един въпрос: „Какво ли е било това дърво? Толкова голямо...” Чу се нещо подобно на виене или скимтене. Йода отново извади меча и се върна до дънера. Обиколи го и видя пукнатина и надникна в кухината. Видя нещо като вързоп. Не посмя да го извади, докато нещото престана да скимти. Застана на колене и вкара ръцете си. След секунди държеше дете, което едва ли имаше месец. Последно бе държал бебе, когато се роди сина му Хагаши преди три години. Детето беше момче. Йода седна на един паднал клон, държейки детето на скута си. Наблюдаваше го. Малките очички го гледаха с любопитство и недоумение. „Ох, не бива да го оставям. То е толкова беззащитно. Ще измръзне. А пък изглежда здраво. Не плаче... Все още... Дали е гладно? Какво ще кажа на жена ми...? Ама тя ще го хареса. Тамън Хагаши ще си има братче, да се учат заедно.” Тези мисли се въртяха в главата на Йода, докато седеше и умуваше дали да вземе детето със себе си. Притесняваше го дългият път и студа. Не се знаеше дали това дребно същество ще издържи, без майчина грижа, топлота и храна. Вече се бе стъмнило. Йода се стараеше да ходи бързо, но конят му вече бе твърде изморен за високия сняг и трудно проходимата пътека. Детето се разбуди. Това вече бе проблем. Йода трябваше да мисли с какво да го храни. Манерката с водата му бе до гърдите и слава Богу не беше студена и той реши да разтвори една от оризовите сладки в канчето и да се опита да нахрани малкия. А детето бе толкова гладно, че в момента, в който Йода опря канчето, то започна да смуче от кашата, която се бе получила пир разтварянето на сладката във водата. Той се чудеше как да го кръсти. След още ден и половина, Йода вече бе на прага на дома си. Мае, прекрасната му съпруга го посрещна с радост. Хагаши беше в ръцете й. Когато Йода й показа детето, тя се усмихна: -         Как е издържал толкова много път? Ти си добър човек Йода-сан... А това дете е подарък от гората. Искаш ли да го кръстим О-Мори? Такова здраво дете трябва да носи и хубаво име. – Тя леко разгърна повитото дете и го погали по челцето. Доближи спящия Хагаши и каза: - Не си приличат, ама ако отраснат заедно поне ще се пазят един друг. От този ден нататък грижите за О-Мори бяха същите, каквито бяха и за Хагаши. След година Йода му даде името Кенджи, защото беше много здраво дете. Не обичаше са спи на топло и ядеше като звяр, в сравнение с по-големия си брат. С всеки изминал ден Йода наблюдаваше как расте Кенджи О-Мори щеше да стане добър войн. От съветника си разбра, че неколцина наглеци, обрали къщите и ги запалили, избили хората и изоставили селото. А там живеели странни хора. Носело се слух, че убивали с поглед и ставали невидими... Йода се зарече да пази детето като свой син: „Дали нашият Кенджи притежава тези сили...? Ако е така, не трябва да казвам никому...”   Автор: М. Маринчева

Това сигурно е Йода на младини - много добре е разказано!
Заслужава си да го покажете на онези от " Лукас - филм " и да направят нова сага за учителя Йода!:))

Благодаря! Да това всъщносте предисторията на разказаното до тук. Не мога да ги публикувам по хронология, защото изникват разбъркано хахаха!
Хубава вечер!

Много увлекателно разказваш.
Поздрави!

Свежарка!