Нощта бе тиха и прохладна. Ароматът на прецъфтяващите вишни се носеше навсякъде. Дори при лек повей на вятъра, във въздуха се разпръскваха нежни венчелистчета, които приличаха на сняг. Градината бе покрита с тях и това допълваше усещането за настъпилата пролет. Кенджи не спа цяла нощ. Беше напрегнат и мислеше за работа, а и отделно бе доста разстроен от разправията с Хагаши. Не искаше да се кара с него. Той също бе добър в работата си. Защо обаче, баща им беше на друго мнение? Не го показваше, но след онзи съкровен разговор на терасата, Кенджи остана с впечатлението, че баща му го смята за „по-добрия” и „по-умния”, което той самия не искаше, най-малкото защото Хагаши беше по-голям и имаше повече опит. На сутринта се събра цялото управление на охраната. Кенджи също бе повикан. Събранието продължи почти ден, защото се налагаше нова тактика на охраняване на замъка. Няколко дена под ред се промъкваха неканени гости нощем и това трябваше да спре. Дори при двойна стража, някак си успяваха да се промъкнат. Кенджи предполагаше, че имат таен вход някъде в края на огромната градина, където почваше гората. Хагаши бе на мнение, че се катерят по покрива, но ако беше така все някой щеше да види. Мурада, съветника на Йода остави младите охранители да спорят и от време на време смигваше на Йода. Двамата, като че се любуваха на разгорещената дискусия. В крайна сметка стигнаха до решение чак в края на деня, стражата да се увеличи с по още един и на няколко места да сложат нови постове. На Кенджи му бе дадена задачата да разпредели хората в градината и да обходи гората. Той събра хората и ги разпредели още преди залез, като идеята му бе да обхожда през нощта, защото предполагаше, че може да разбере повече, особено ако засече и някой „черните” /така наричаше нинджите, които тормозеха замъка от известно време/. Кенджи седна да вечеря след всички – така правеше винаги, като от време на време тормозеше готвачките за още храна или крадеше директно от останалите порции, които те прибираха, ако са непокътнати. Той не се притесняваше от нощната си разходка и спокойно отпи две-три глътки саке. Една от готвачките го загледа: -         Ти пак ли ядеш сам? Я какъв си се натоварил... Да не пътуваш някъде? -         Това теб не те интересува! Гледай си манджите – сгълча я той. -         Ще ти се скарам – пак си ял от тенджерата?!? Знаеш, че правя точно количество! Ами сега господаря ако иска храна? Какво ще му дам а? -         Я стига!!! Господаря отдавна спи! Престани да измисляш! И пак ще ям! И плодове ще си взема за нощес даже!!! – Кенджи стана, взе два нара от купата, прибра ги и излезе.             Навън отново бе настъпила прекрасна нощ, ухаеща и нежна. Кенджи чувстваше гората като свой дом. Той сам не знаеше защо, но определено задачи от този тип му бяха приятни, въпреки че трябваше да будува. Не намери следи около езерото, където почваше гъстата и влажна гора и реши да влезе навътре. Луната не бе пълна, но светлината й бе силна. Навлизайки във вътрешността на гората, Кенджи реши да поседи на едно място. Намери дънер и седна. В момента, в който седна, из зад гърба му се чу свистене. Рязко се обърна и покрай лицето му премина звезда с поне осемнадесет шипа. Светкавично извади меча, но вече беше късно. Усети около себе си въже. Не се уплаши, но чувстваше биенето на сърцето си чак в ръцете. При стягането на примката лицето на Кенджи срещна черна маска и две присвити очи. Нямаше друг избор, освен да се предаде. Изведнъж почувства, че въпреки пристегнатата примка, може да си поеме въздух съвсем свободно. Издиша го, този срещу него изпусна примката и се хвана за главата. Кенджи продължаваше да изпуска въздуха, а онзи вече се гърчеше. Всичко свърши за секунди. Кенджи се освободи и загледа мъртвия. Някъде в далечината се чуваше ехо като от сокол. „Аз извиках ли, или така ми се стори? Странна работа, а на този какво му стана? Уплаши се повече от мен май...” Такива въпроси се въртяха в главата му, докато оглеждаше трупа и старателно прибираше снаряжението му.             Преди изгрев, Кенджи се върна на мястото на случката и завлече безжизненото тяло за доказателство, пред Йода, че там някъде е тайният вход на „черните”. Йода загледа тялото: -         Този не е ранен? Имаш ли обяснение, как го уби? -         Миии, не... Не знам... Всичко стана много бързо... „Черния” имаше същата смърт, както охранителите в подземните килии. Йода нареди: -         Махни този от тук, никой не трябва да знае!!! Ако Ватаяма разбере за това, веднага ще върже случая с неколцината измрели долу, а това нали знаеш какво означава за теб? -         Аз, аз.... Татко, аз не съм искал!!! – Кенджи падна на колене. -         Слушай дете, зная това. Просто искам да те опазя, преди да са разбрали какво можеш. -         Съжалявам татко... Аз за пръв път... Аз не знаех и сега не знам, какво е това. Кенджи почти заплака. Наистина не знаеше какво се бе случило и се чувстваше виновен. Искаше му се да разбере повече от баща си, но и той нямаше как да му помогне. Докато копаеше трапа за тялото, постоянно мислеше за това. Забрави, че не е спал цяло денонощие.             Върна се при баща си, очаквайки да му даде още някоя задача. -         Ако си свършил с оня, отивай да спиш. Трябва ти почивка, защото довечера ще има гости в замъка и ми трябваш свеж. А по повод на случилото се, искам да не се страхуваш. Когато си уплашен и нямаш изход, това е последната ти възможност да спасиш живота си. Опитай да го владееш повече и се старай да го усъвършенстваш! Хайде изчезвай, преди да съм ти намерил работа! -         Благодаря! - Кенджи се поклони и излезе от стаята. Изкъпа се и си отиде директно в постелята. Заспа веднага.   Автор: М. Маринчева

http://www.youtube.com/watch?v=K-ncpxoxOfE
Вострото:)