Скандалът между Карлос и Стоук бе поредното нещо, което накара Мария да намрази всичко, свързано с Англия. Дразнеше я и факта, че Стоук постоянно се въртеше край нея. Съвсем явно показваше, че проявява интерес към нея като жена. Тя реши, че следващият път, в който той я покани на среща просто ще направи така, че Стоук да я забрави веднъж за винаги. Естествено, този момент дойде много скоро, още на следващият ден. Тя бе седнала на терасата и се любуваше на току що раззеленилите се дървета. Слънцето галеше страните й, но все още се усещаше хладен полъх от към планината. Някой почука. Беше Стоук.

- Уважаема, удобно ли е? Ще Ви отнема точно минута...
- Кажете Стоук. – Мария бе студена и даже не се обърна.
- Искам да се извиня за снощи. И двамата с Карлос бяхме на доста вино иии...
- А не драги! Никакви извинения няма да приема! Вие стреляхте по баща ми, за което заслужавате да ви убия!!! Или ... Не, трябваше да ви отсекат главата!
- Неее, моля ви, не заслужавам да умра от ръката на дивак... Предпочитам, ако ще умирам, да е от Вашата прекрасна и нежна ръка...
- КАКВООО??? Стоук, ти си нищожество! Не са диваци! Имат култура, писменост, погледнете дрехите им – цяло изкуство... А вие? Погледнете се!
- Не признавам за хора, такива убийци. Не виждате ли, че се колят за щяло и не щяло. Жестоки са, като диваците от островите на юг...
- А гилотината не е ли същото?
- Не, защото не се прави просто ей тъй. Говорим за присъди, а тук такива няма!
- Съдът е думата на по-висшестоящия.
- Г-це Мария, не е нужен този спор. Дойдох само да се извиня.
- Казах, че няма да Ви простя. Какво искате още? Мразя Ви Стоук!
- Ох, не, исках така да става, моля ви постете – Стоук падна на колене.
- Разкарай се, английски боклук! Казах ти, че те мразя! Не ме предизвиквай, да сторя с теб същото, каквото си сторил с татко! Изчезвай! – Мария се развика. Взе револвера си.
- Не! Не! Не! – Стоук я познаваше твърде добре и знаеше, че когато се ядоса, може да убие човек, без да й мигне окото.

Дочул виковете на Мария, Кенджи влетя в стаята с изваден меч. Тамън засили фаталния си удар и Мария извика:

- СПРИ!!! Аз ще се разправям с този боклук! - Кенджи прибра оръжието и се поклони на Мария.
- Ще се разкараш ли или аз да те разкарам веднъж за винаги от този свят Стоук!?! Повече не желая да ми говориш, да ме срещаш, да ми се извиняваш и всичко, което се сетиш, свързано с мен го забрави! - Стоук безмълвно излезе от стаята.
- Направи ли ви нещо? Добре ли сте?
- Не Кенджи-сан. Никога не бих го допуснала до себе си. А и мога да се защитавам.
- Бях на път за кухнята, когато чух, че викате и помислих, че иска да ви навреди. Извинете, ако съм ви притеснил или обидил, с това че нахълтах така грозно. – Кенджи отново се поклони и тръгна към вратата.
- Не ме притеснявате. Вие си вършите работата. Искате ли да потренираме? Стана ми интересно онзи ден, когато Онее-сан ми разказа за енергията на всеки удар. Прилича на траекторията на куршум.
- О, аз не зная да стрелям куршуми... И нямам представа...
- Значи е време да се научите. Плюс това, не вие стреляте куршумите, а револвера. Вие просто ги направлявате. Хайде, ще пояздим и ще донесем патици за вечеря.
- Ами аз, аз, трябва да питам, дали може... – Кенджи се опита да се измъкне, но знаеше, че тази жена е умна и няма да успее да я излъже толкова лесно.
- Хааайдеее, началника Ви е с татко и Ватаяма-сан – тя дръпна Кенджи за ръката и го поведе по коридора. Такова поведение не можеше да се срещне у японка, но той реши да я възприеме такава, просто защото тя не разбираше техните навици.

            В лек тръст, конете преминаха охраната. Кенджи и Мария тръгнаха в посока към планината и мястото, където Йода обичаше да ходи на лов. Пътят им минаваше през гъста бамбукова гора.

- Кенджи-сан, вие още ли ходите при отец Мурано? Усещам, че вече разбирате някои испански думи, опитвате да говорите, но ви е трудно.
- Да, любопитен съм. Има някои звуци, които не мога да произнасям, но успявам да разчета някои прости фрази. Бих искал да се запозная с вашите порядки. Предполагам, че те влияят на живота ви и отношенията ви.
- Да, така е. Като изключим агресията, с която някои хора са се родили. А за езика, наистина има разлики и то доста големи, но смятам, че ще се справите и ви го пожелавам. За мен вашият език също е доста сложен. Още не мога да пиша, но поне ви разбирам. Красиво е тук! Стигнахме ли?

Кенджи спря коня и слезе. Показа местността на Мария. Тя бе впечатлена от природата.

- Да, стигнахме. Аз се учудвам, че за толкова кратко време започнахте да разбирате. – Когато говореха, Мария се опитваше да използва японски, а Кенджи испански. Така си говореха и Ватаяма и Карлос. Общо взето се разбираха перфектно, макар и двамата да се замислят, преди да кажат нещо. Рядко им трябваше Мурано за преводач.
- Хайде, вземете го – Мария подаде револвера в ръцете на Кенджи. – Сега вдигнете револвера и изправете ръката, без да я стягате. Тук отпред има мерник. Когато видите мишената, проследете я и стреляйте. Подобно на стрелбата с лък е.

Кенджи видя патица, прицели се и без да мисли стреля. Уплаши се от отката на оръжието и го изпусна. Почувства се глупаво и се изчерви.

- Спокойно, уцелихте! Доста добър изстрел, имате много точно око! Не се плашете, така се случва всеки път. Просто дръжте здраво, без да се стягате. Лесно е.

              След още няколко изстрела, Кенджи овладя стрелбата с револвер и вече не се притесняваше. Дразнеше го шума и миризмата, но можеше да се превъзмогне. Слънцето залязваше и те тръгнаха към замъка. Ватаяма, Карлос и останалите, сигурно вече ги чакаха за саке и вечеря. В конюшнята, преди да се разделят Мария спря:

- Искам да ви подаря нещо – на врата си тя носеше кръст и много малка Библия. Свали я и я подаде на Кенджи – Когато научите по-добре испански, прочетете я. Не е поезия, не е роман, това е най-голямата християнска книга. Не в прекрасен вид, за което се извинявам, но я нося винаги, защото ми дава сили. На връзка е, защото пази сърцето. Ето тук беше прогорена от куршум. Спаси живота на татко в английско - испанската война. После един свещеник успя да я възстанови.
- О, благодаря Ви Мария! Това е много лична вещ, аз не знам дали я заслужавам?
- Всеки човек заслужава тази книга. Хайде до скоро, ще се видим на вечеря!

            Кенджи остана озадачен. Държеше малката Голяма книга и се чудеше дали прилича на коан *– ите, които са писали някога будистките свещеници. Скри я в ръкава си и си обеща някога да я прочете. Сигурно там щеше да намери отговорите на много въпроси, които изникваха в главата му, всеки път когато видеше чужденец.  

• Коан (на английски: kōan /ˈkoʊ.ɑːn/; 公案; на китайски: gōng-аn, на корейски: gong"an, на виетнамски: cфng бn) е история, диалог, въпрос или твърдение, изложение в историята или системата от знания на дзен будизма, общо съдържащи аспекти, които са недостъпни за рационалното разбиране, но може би достъпни за интуицията. Известен коан е: Две ръце пляскат и има звук; какъв е звукът на едната ръка? (устна традиция, приписвана на Хакуин Екаку, 1686-1769, смятан за подновител на коановата традиция в Япония).
  

25.02.2011

Автор: М. Маринчева