След пищното погребение на г-жа Ватаяма Онее, всички се събраха в огромната гостна на замъка. Сато Ватаяма бе привидно спокоен и мъката не личеше. Сърцето му обаче беше свито. Спомняше си как се запозна с Онее, първите години от брака им, раждането на първия им син Умпеи... Всички тези моменти му бяха подарени от нея и не можеше да повярва, че жената, която пазеше дома му, а и самия него я нямаше. Малко мъже в Япония изпитваха тези чувства, след толкова много години съвместен живот. Повечето се отдаваха на наложниците си и дори някои се радваха повече на тях, от колкото на съпругите си.

Акио Сумада се приближи до Ватаяма, сякаш се страхуваше от нещо:

- Ватаяма-сама, моите съболезнования... Съпругата Ви беше прекрасна жена! – Сумада се поклони дълбоко. Ватаяма си помисли „Колко е лесно да му отсека главата... Още сега... Ще си плати за това, няма да чакам, да го разкрият. Знам достатъчно.”
- Ела с мен, искам да говорим по много важен въпрос.

Двамата мъже отидоха в задната част на градината. Ръката на Сато бе като залепена за дръжката на меча, а Сумада не го изпускаше от поглед. Сумада зададе въпрос:
- Къде е съпругата ми? От два дни не съм я виждал и взех да се притеснявам.
- Допусках, че ще ме попиташ. Тя бе последният човек, който видя Онее-сан жива. Това да ти говори нещо? – Сато се засмя ехидно.
- До колкото знам, те са приятелки и това е нормално. Явно са приказвали след вечеря.
- Дали си бил наясно с плановете на Юкино-сан, да ти свърши една работа. Дочух, че си искал да ставаш мой съдружник? – Сато стана още по саркастичен.
- Това е така, но за плановете на Юкино... Ха-ха, знаеш женските сплетни, ужасни са.
- О не, изобщо не говоря за сплетни. Става дума за конкретни твои желания Акио-сан.
- На къде биеш? – ироничното поведение на Сато, започна да изнервя Сумада.
- На там, на където след малко ще отиде острието на меча ми, или натам на където ще отиде твоят къс меч...
- Юкино-сан не е убийца! Какви ги блещиш? Това е абсурдно!
- Съветвам те да си направиш сеппуку в най-кратки срокове Акио! Асистенция от секундант няма да получиш, защото не я заслужаваш! Предаде мен и Господарят Слънце и трябва да умреш незабавно! Ако аз те убия, ще бъда недостоен и за това те моля да го направиш. Ако не го направиш, ще ти заповядам. Ако и тогава не го направиш, всичките ти пъклени планове ще достигнат до столицата и тогава ще бъдеш публично унижен да се самоубиеш пред целия императорски двор. Помисли си.

Сумада разбра, че е разкрит и падна на колене.

- Моля те, помогни ми! Не искам това да стига до столицата! Моля те!
- Чакам те, хайде! Няма да ти помагам! Постави се на мое място, поне за миг и ще разбереш защо не искам. Хайде Сумада Акио! Запази честта си! Така и семейството ти няма да бъде очернено за вечни времена! Ако не искаш да запазиш собствената си чест, запази поне тази на рода си! Те бяха, са и ще останат достойни войни, за разлика от теб!

Срамът, който изпита Сумада не можеше да се сравни и с най-дълбоката и болезнена рана. Искаше му се да живее, но знаеше, че нищо няма да остане скрито и ще изколят цялото му семейство. Той се поклони. Седна в поза за сеппуку. Помоли се за последно на боговете и извади Шото*.

- Все пак, ако някой ден си спомниш за мен, те моля да ми простиш – с тези думи късият меч мина по траектория от доланата част на корема до ребрата. Това бе краят на Сумада Акио – дългогодишен съветник по военните въпроси в столицата и уважаван в средите на благородниците.

Сато стоеше и наблюдаваше отвратителната гледка. Замисли се, дали все пак да му помогне в мъките, като му отсече главата, но се отказа, в момента, в който си спомни лицето на Онее.

- Мръсна гадина! Мъчи се! Умри в собствената си смрад!!!

След като изрече тези думи, Сато се запъти към гостната. Буквално се сблъска с Йода.

- А? Не те видях! Извинявай Йода-сан! – Сато се засмя.
- Не Ви видях за дълго и се притесних – Йода се поклони.
- Спокойно, добре съм. Отидох да свърша една важна работа. Кажи на някой да иде в задната част на градината и да изнесе един нещастник.
- Сумада-сан? – Йода предположи, защото знаеше, че Ватаяма ще търси отплата за стореното със съпругата му.
- Да. И него да изядат птиците! Далеч от тук! Ааа, и кажи на Кенджи-сан да дойде при мен. И с него трябва да свърша нещо.
- Добре господарю! – Йода се поклони още веднъж и отиде да извика хора, да отнесат вече безжизненото тяло на Сумада. Докато вървеше си мислеше: «Ватаяма-сама е много достоен човек. Бързо решава проблемите си. Защо ли му е Кенджи? Той просто се е разхождал... Хм... Това момче ще стане по-добър от брат си, сигурен съм. Хагаши е много вятърничев и ще му трябва време да се доказва. Ооох, кога ли ще доживея и дали ще доживея да видя синовете си с ранга на Ватаяма... Мечти...»

Шото* —  33—66 см.. резервно и допълнително оръжие, използва се в близък бой, за отрязване на главата или при изпълнение на сеппуку.

 Автор:
М. Маринчева

 

Особен народ са японците, невероятен! И аз като тебе им се възхищавам! Преди време прочетох книгата за живота на Такедо ( Мусаши) на един дъх...

Поздрави!

Здравей приятелю! Как си?
Дааа, Миямото Мусаши, двата тома ми се видяха като 20 страници! Невероятна книга! Прочети, ако намериш - "ТАЙКО" от Ейджи Йошикава и тя е два тома, но показва изцяло същността на японците!
Хубав ден и много усмихнат уикенд!

Аз както винаги бутам камъка нагоре по склона:)

Книгата на Йошикава трябва да я намеря, сега нямам никакво свободно време, но след месец-два ще е различно, ако е рекъл Господ!

Хубава събота и неделя!