Голяма част от гостите си тръгнаха още преди залез и Йода се успокои. Не можа да намери Кенджи цял ден „Явно се разправя с апашите по пазара или е отишъл при свещеника...”. Мислейки и движейки се по пътеката, към входа на замъка се препъна и се закачи за стърчащ клон. „Уххх, че гадна работа! Тия градинари пак не са ги орязали!”. Пооправи се и се надигна, пред него стоеше Кенджи:

- Татко, добре ли си? – едвам сдържаше усмивката си.
- Ааа, ти ли си. Оф, ами добре съм. Замислих се нещо Ти къде ходиш цял ден? Ватаяма-сама иска да те види от обяд! Знаеш ли колко много те търсих?
- Извинявам се, бях до отец Мурано, а после минах през пристанището да проверя всичко ли е наред там. – Кенджи виновно се поклони.
- Отивай при господаря, веднага! В гостната е, изпраща останалите гости. После сме канени на трапезата му. Да не се затриеш някъде!

Кенджи се забърза. Знаеше, че господарят не обича да чака. Влезе тихо и седна, очаквайки Ватаяма да срещне погледа му.

- Ела, ела! Ела да те видя! – Ватаяма беше усмихнат – Ела на терасата, да ти кажа нещо.
Кенджи го изчака да тръгне напред и двамата се запътиха към покоите на Ватаяма.

- Сядай. Искаш ли чай, или бързаш по държавни дела? – усмивката на Сато стана още по-широка и мила.
- О, благодаря господарю! Не бързам, аз свърших каквото бяхте наредили за днес.
- Браво! Как вървят контактите си със свещеника? - докато говореше, Сато донесе прибори за чай и бавно започна да ги нарежда.
- Ами, за сега не виждам нищо нередно, освен че имам съмнения, че продължават да покръстват селяни.
- Това е ясно. Няма да спрат, докато не ги изгоня. Кажи ти как си?
- Ъъми, добре съм. Не се оплаквам от нищо... – Кенджи бе смутен от личния въпрос и не знаеше какво да каже.
- Хахаха! Малко хора са като теб момче! Всеки все нещо търси, иска... Ей такива хора, без проблеми ми трябват. Тежи ли ти работата с баща ти? Той е доста строг. Знам, че с брат ти ви държи доста изкъсо.
- Доволен съм от работата. Татко ни товари със задачи, но не ми тежат. Той изпълнява Ваши заповеди, а мой дълг е да ги изпълнявам. – Кенджи се покллони. Пое малката, изящна чашка с чай. Продължаваше да се чуди, защо Ватаяма му задава тези въпроси.
- Ти свърши голяма работа момче! Можеше да не седя срещу теб сега. Съпругата ми плати с живота си, но съм убеден, че тя ти е благодарна. Кажи с какво да ти се отплатя? – Сато бе приготвил подарък, но искаше да види реакцията на младежа.
Кенджи още повече се стъписа. Загуби ума и дума. Поклони се отново.

- Господарю, аз... Таковаа... Ами...
- Казвай де! Можеш да извадиш меча си, а не смееш да кажеш какво искаш!
- Ами, нека... Брат ми много иска да замества татко, когато го няма...
- НЕ! Що за глупости? Искаш нещо за брат си? За тебе питам момче!
- Ми аз, всичко си имам...
- Оооо, много си наивен. Добреее, кажи: жена, пари, пост, къща. Нещо такова. Слушам!
- Господарю... Не зная... – на Кенджи му се искаше да потъне в земята от срам.
- Предлагам следното: има една красавица Кимико-сан, искаш ли я за жена?
- Аз... Ами...
- Не си готов за женитба, така ли?
- Ми...
- Добре – Сато стана и отиде до стаята си.

Кеднжи реши че се е обидил „Ох, много съм зле, трябваше уффф, не искам да се задомявам още, как да приема, той май си помисли, че му отказах. Леле, татко ще ме унищожи, ако разбере. Дано не му каже...”. Ватаяма се върна с дървена кутия. Седна срещу младежа, поклони се и му подаде кутията.

- Това е за теб! Грижи се за него, така, както той ще се грижи, за теб и за моята сигурност! Правен е преди два века, беше на Онее-сан, но тя така и не го извади. Казваше, че ще го ползва само в случай, че бъде нарушена семейната сигурност.
- Благодаря Ви! – Кенджи пое кутията с треперещи ръце. Поклони се отново.
- Отвори я де – Сато бе подарил тази дай-катана на Онее, на десетата година от сватбата им. Пазеше този подарък в тайна, защото това не бе правилно и никой не би приел подобна слабост. Спомни си, че тя го прие. Каза му, че не иска никога меча да излиза от кутията без основателна причина. А за нея, основателите причини бяха само две: ако някой ден сгреши, да се самоубие с този меч и другата бе, ако живота на съпруга й е застрашен от някого, да го посече с него.

Кенджи отвори кутията много внимателно. Мечът бе много красив. Не можеше да се мери по изящество с никоя дай-катана, от тези които бе виждал.

- Сомаширо Йошимото*??? Майсторът... Господарю...
- Малко са достойните, които могат да държат тази светиня, нали? – Сато бе усмихнат. Бе щастлив и убеден, че Кенджи приема тази дай-катана, като нещо много съкровено.
- Но, господарю, не е ли по-добре Умпеи-сама или Нага-сама да получат този меч, аз не съм достоен, защото не съм Ви син...
- Те са получили, това което трябва. Не мисли за тях. Плюс това, ще мине доста време, докато им уври главата и на двамата. Сега се учат още. Щом аз съм преценил, значи ти ще боравиш с нея! Виж колко е голяма – очите на Сато светнаха – Виж я само! Подхожда ти. Я да потренираме! Искаш ли? Хайде, ела при езерото. Искам да те видя с нея, да усетя хармонията, красотата, енергията, която излъчва.

Сато бе въодушевен и направо подмиши Кенджи. А младежа не можеше да се опомни. На път за езерото Кенджи си мислеше «Това в ръцете ми, май не го заслужавам. Твърде скъп подарък. Как ще обяснявам на татко, а Хагаши като разбере..»

Слънцето бе залязло, но все още пръскаше светлината си. Езерото бе като огледало. Сато застана срещу Кенджи:

- Хайде момче! Давай! – той бе изключително опитен и ударите му винаги идваха светкавично. Бе минал през няколо от най-известните школи.

Кенджи усети сигурност и замахна. От удара, между двата меча изхвърчаха искри. Някак успяваше да владее оръжието. Още не знаеше, дали катана-та владееше него или той нея, но успя да пресече поне тридесет удара.

- ХААА! Добър си! Твой е! Изчезвай да се оправяш за вечеря, че закъсняхме! Онзи испански пияница Кастилио сигурно вече е довтасал!
- Добре господарю! Отивам!

Момчето прибра меча. Видя в очите на господаря си радост и това му даде сили. Не можеше да скрие усмивката си. Кенджи усети някаква много силна връзка между него и това оръжие. Закачи го на кръста си и някак още повече усети енергията, която излъчваше тази реликва.

Сомаширо Йошимото* - Основателят на Нен-рю. Eдна от тридесетте школи Кобудо – традиционно бойно изкуство за южните острови на Япония, Окинава.

Автор:
М. Маринчева