Карлос Кастилио се приготвяше за отплаване. Успя да договори важни търговски сделки с Ватаяма Сато. Оръжия, коприна, чай... Беше доволен.

Мария не знаеше какво да чувства, искаше й се да остане, но не знаеше как да каже на баща си. Вечерта, преди отплаване се престраши:

- Татко, може ли да поговорим, преди да отидем на вечеря?
- Разбира се дете, кажи.
- Ами, аз... Искам да остана. Знам, че ще дойдеш след два месеца. Тогава ще ме вземеш. - Мария? Що за желания? – Карлос се учуди. Не очакваше такъв въпрос.
- Тате, тук хората не са лоши. Глупостите, които се изговориха по техен адрес са лъжа!
- Знам миличка, но не мога да те оставя сама в този мъжки свят. Знам, че няма да те закачат, но се притеснявам. А и онзи английски нещастник... Сещаш се...
- Аз мога да се пазя. Отец Мурано също ще ме пази. Моля те! Дон Кастилио! Моля ви! – Мария падна на колене.
- Ооо, я стига! Престани! Няма да падаш на колене! Стегна ли си багажа?
- Не! И няма да дойда! – Мария се врътна и тръгна да излиза от стаята.
- Чакай, къде тръгна сега? Добреее, добреее, остави ме да помисля! Боже, сещаш ли се какво ще настъпи в къщи? Оливия ще полудее! Ще откачи!!! Какво ще й обяснявам?
- Ще кажеш, че ще помагам на отчето. Уча японски. Той сам не може да превежда всичко и има нужда от помощ. Не искам да се връщам още, моля те!
- А ти защо искаш да останеш дъще? Имам усещането, че не е само заради отеца? – Карлос съзнаваше, че ако остави Мария, ще има кой да се грижи за нея, но риска да пострада, дали от нахалните английски гадини или от оръжието на някой самурай не е изключен – Страх ме е за теб мила, затова питам.
- Тате, искам да напиша дневници. Ще опиша в тях, всичко, което виждам тук. Искам испанците да разберат, че тези хора не са по-различни от нас. Единственото, което ги отличава са техните традиции и до някъде странния им нрав.
- Хм. Интересно. Ще включиш ли пътуването?
- Естествено! Тате, твоят героизъм е несравним! Ти си велик! – Мария гушна баща си.
- Ех, чак пък толкова. Трябва да ремонтираме карака, има тук-там някои забележки и не знам дали ще успея да се върна до два месеца. Японците зашиха платното и ми подариха плат за ново, но цепнатините ме притесняват, а поправката ще отнеме време. Ще помисля по време на вечеря, за твоето оставане.
- Обещаваш ли, да ми кажеш след вечеря? – лицето на Мария грейна.
- Разбира се, иначе ще трябва да те гоня някъде из тия пущинаци ха-ха-ха!

Трапезата този път бе, по-тържествена. Ватаяма винаги изпращаше гостите си с почести. Никога не си позволяваше да се държи грубо. За него, търговските връзки бяха колкото опасни, толкова и печеливши. Винаги беше с крачка напред, пред останалите си конкуренти във властта. Успяваше да лавира в отношенията си и с шогун-а*. Няколко пъти бе заплашван, да престане да пуска мисионери, но ако го направеше щеше да загуби търговските си връзки. Накрая се принуди, да използва лицемерието си и да излъже своя господар, че мисионерите са си тръгнали. За да подплати лъжата си, му занесе главата на един от холандските свещеници и шогуна престана да пита. Ватаяма обаче, не знаеше кога отново ще се сети. Сега, седеше и размишляваше, как тайно да обучи хората си, да боравят с огнестрелни оръжия. Не знаеше с кого да се посъветва, поради специфичността на въпроса. Привика Йода Канагава и Кастилио:
- Искам да поговоря с вас двамата преди да отидем да се веселим. – Сато смяташе, че чужденеца е достатъчно хитър и ще измисли нещо и реши да го използва. – Капитане, ще ми доставите мускетите, но се притеснявам, за обучението на хората ми. Канагава-сан не може сам да ги обучава. Дори и да накарам синовете му, пак ще е трудно. Ще ми се да потвърдя поръчката, но като знам колко е сложно...
- Драги Ватаяма-сама, ясна ми е Вашата работа. Ако в цената е проблема...
- Не, в никакъв случай! Говоря за обучението на хората ми.
- А, това ли? Да, това е дипломатически проблем, ако не се лъжа, нали?
- Да, така е малко деликатно положението заради свещениците...
- Кажете на шогуна, че карака, няма да донесе свещеници, а оръжие, с което можете да се защитавате много по-добре, от колкото с мечове и лъкове! Може пък и да се договорим. Ще му донеса и коприна ако иска! Каквото иска ще му донеса!
 Йода погледна Сато Ватаяма. Очакваше отрицателен отговор.
- Това ще го мислим допълнително. Мисля, че има някаква много малка възможност, да се съгласи, но само в случай, че японци са пробвали мускетите и знаят как се стреля с тях. Той няма да се съгласи, Ваши хора да обучават армията му. – Сато нито отказа, нито се съгласи. Искаше да отбие темата за шогуна.
Йода се намеси:
- Вижте, те са традиционалисти, не че ние не сме, но за сега трябва да забравите за всякакви преговори със столицата. Няма да стане.
- Знаете ли началник – Карлос се обърна към Йода – наясно съм, че ще ви помислят за предатели. Но трябва „столицата” да разбере предимствата на мускета. Да не мислите, че испанците са приели идеята с отворени обятия? Глупости! Просто, практиката показа ефективността на това оръжие!
- Аз го виждам това, а как смятате да се проведе обучението на двеста война, без никой да разбере? Сещате ли се, че шогунът ще си помисли, че се стягам за бунт???  В тези размирни времена, няма да ми е лесно да го убедя, че не съм срещу него!
- Значи може аз, заедно с още няколко човека, да обучаваме хората ви на части. По двама, по трима. След като се научат, а те ще се научат бързо, убеден съм, те ще обучават своите братя. Смятам, че за седмица-две ще успеем.
Идеята на Кастилио беше добра. Сато я възприе:
- Да, може... Звучи добре...
Йода пак го прекъсна:
- Господарю, извинявайте, че се намесвам пак, но какво правим с опасността от предатели в редиците ни? Аз не мога да знам и да бъда сигурен, въпреки, че вярвам на всички. Те са достойни мъже, ама знае ли човек...
- Разучете настроенията им тогава. Вижте как биха възприели тази новост – Карлос съзнаваше, че няма да е лесно. Познаваше този хитър свят, в който не знаеш кой стои пред теб и какви са целите му. Японците понякога бяха доста лицемерни.
- Не я възприемат добре. Миризмата и шума от мускетите ги дразнят. Смятат ги за нечисти и още повече: идват от чужденци! – Йода постоянно се опитваше да покаже на капитана, че чуждите неща, колкото и да са ефективни, те са „чужди”.
- Вероятността да се намери предател, не мога да я изключа. Но факта, че мога да убия противник от разстояние ме блазни – призна си Сато.
- Ватаяма-сама, знаете ли какво ще направим: Аз ще доставя мускетите, няма да се отбия от думите си. Докато се върна, ще минат два-три месеца, а вие през това време ще решите как да действате. Докато решавате, ще ви оставя един – да го пробвате, да се учите. Всъщност и друго искам да питам. Ако оставя дъщеря си, мога ли да разчитам, че няма да й се случи нищо? Тя знае да борави с мускет по-добре и от мъжете. Ако мога да разчитам на Вас, да я пазите, тя ще ви покаже много неща.
- Жена??? Да ме обучава жена? – Ватаяма не се сдържа.
- Е, може и да не ви обучава, Вие кажете. – Карлос очакваше такава реакция.
- В никакъв случай! Мога да осигуря пазачи за нея, но не съм съгласен да ме обучава! И плюс това, ще й забраня да се разхожда без разрешението на охраната!
- Добре, съгласен съм. Послушна е както виждате. Знае, че тук не е място за своеволия.
- Извинете капитан Кастилио, какво ще прави ако остане? – на Йода, оставането на европейката му се видя съмнително.
- Отеца има нужда от помощ, за превода на Светото писание.
- Нали Ви казах, че Ви забранявам да разпространявате тази религия? Обещахте!
- А тези, които вече са християни? Не може отеца всеки път да чете и да превежда едновременно.
Ватаяма не знаеше как да обясни на Кастилио, че тези хора са потенциални мъртъвци, ако това достигне до столицата. Не му се искаше да рискува. Накрая просто каза:
- Добре, ще осигуря охрана на дъщеря ви. Казах условията си. За обучението по стрелба, ще помисля още малко. Хайде на вечеря!

Кастилио бе доволен. Знаеше че Ватаяма Сато не е глупав. Освен, че го блазни сделката, ще направи всичко възможно да опази Мария, защото ако не я опази ще загуби Кастилио като партньор в търговията.

Йода остана притеснен. Господарят беше много мъдър, капитана също. Преговорите им винаги завършваха с консенсус, въпреки директния и буен характер на европееца. Йода имаше чувството, че наблюдаваше надлъгване, а не преговори. Но Ватаяма винаги печелеше и всички търговски договорки бяха в негова полза. „Само да не беше тая религия. Нещата щяха да стоят по друг начин. Ако свещеника се беше разкарал, щеше да е по-лесно. Оф и тази, къде ще й търся охрана? Кой луд ще се съгласи?”

Шогун* (на японски 将軍|shōgun) - военен чин и историческа титла в Средновековна Япония. Рангът е равен на генералисимус, най-високия чин в армията. Като титла е съкратено от „сей-и тайшогун“ (征夷大将軍|sei-i taishōgun). Първоначално е използвана от императорския двор в Киото за награждаване на водачи на военни походи, а по-късно титлата се е отнасяла за водачи на военни правителства в историята на Япония.

Шогун означава върховен военен диктатор. Само един от всички даймио може да притежава титлата и само императорът, в качеството си на божествен син на небето, може да му даде титлата. С назначаването си, шогунът получава абсолютна власт: печата и правата на императора. Шогунът управлява от името на императора.

Управляващата военна система на шогуна се нарича шогунат, а управленската стуктура - бакуфу (幕府). Йеритомо Минамото е първият шогун от шогуната Камакура. Той се превръща в главния владетел на Япония и получава титлата шогун. Впоследствие водачи на още три шогуната получават същата титла. Използването ѝ продължава до периода на Реставрацията Мейджи (3 ноември, 1852 – 30 юли, 1912).

Автор

М. Маринчева

 

 

Много са хитри, така е! И до днес им върви в бизнеса, точно защото така си сключват договорите, че изглеждат изгодни за отсрещната страна, а всъщност не баш тъй!
Поздрави от книжния хамстер!

Uspe6na i xarmoni4na sedmiza!!
pozdravi!!