Късно вечерта, Кенджи направи своята обичайна разходка и се прибра в стаята си. След смъртта на г-жа Ватаяма и тази на Юкино, той остана мълчалив. Никой не попита как се случи всичко. Знаеха само той, Йода и господаря. За пръв път Кенджи използва тази силата в себе си и успя да я контролира. Не знаеше дали бе правилно да убие Юкино, но за него живота господаря бе приоритет. Онее-сан беше много добра жена. Никога не позволи посегателство или интрига, която да орони авторитета на Сато Ватаяма. Тя винаги защитаваше освен съпруга си и хората му. Макар и да не го показваше, Кенджи усещаше грижовна нотка в гласа й, всеки път, когато тя говореше с него. Сега той седеше и не знаеше за кого да тъгува повече – за нея или за Юкино. Юкино бе първата жена в живота му и нямаше как да я забрави, въпреки лъжата, с която си послужи. Сърцето му бе раздвоено от тези емоции. Искаше му се да страда, но не можеше. „Тя ме предаде, излъга ме... Можеше и да ме убие... Не няма да тъгувам за Юкино! Онее-сан заслужава повече моята тъга!”.

Кенджи не можа да се задържи в стаята си повече от пет минути. Не го свърташе и реши отново да се разходи. Излезе от другата страна на градината и се помота из улицата. Всички отдавна спяха. Единственото движение, което се усещаше, бе лекото поклащане на фенерите от ветреца, който носеше аромата на морето. Тръгна към пристанището. Докато свие зад оградата не разбра как се сблъска с Мария.

- Стой! Дворцова охрана! Кой си ти? – меча вече беше в ръцете му.
- Чакай, Мария Дел Кастилио съм! Махни този меч!
- Мария-сан? Какво правите тук? Разбрахме се, да не ви виждам по това време?
- Ватаяма-сама е наредил проповедите на отеца да бъдат през нощта! Какво очаквате, да ме видите с кръста и библията през деня ли?
- Извинете – Кенджи прибра оръжието и се поклони. – Къде са тези проповеди?
- Няма да ви кажа! – Мария се врътна и тръгна към замъка.
- Чакайте! Просто питах...
- Ааа, питате за да отидете и да разкажете всичко на баща си, а той да нареди да избият хората! За това ли ме питате? Забравете да изкопчите информация от мен Кеджи О Мори! Никога няма да предам тези мили хора!
- Нищо подобно. Нямам такова намерение. Последната информация, господаря получи от един рибар на когото беше платено, за да каже къде се събират християни.
Кенджи догони Мария и я спря.
- Не можете да минете през централния вход. Има охрана. Освен ако не държите да прекарате остатъка от нощта в килия...
- МОЛЯ? И обяснения ли ще трябва да давам?
- Естествено. А ако ги дадете, рискувате да се разбере и къде сте били до сега.
- Значи ще се разходя...
- Ще ви заведа до покоите ви, но по друг път. Ако желаете, ако не ще трябва да ви арестувам. – Кенджи знаеше какви ще са последствията, ако не го последва и повтори – Ще се приберете по друг път.

Мария се поколеба, но реши, че ще е по-добре да го послуша и двамата с Кенджи тръгнаха през гората. Дълго време останаха мълчаливи. В един момент Мария се спря и се огледа. Ръката й бе на кобура.

- Там има някой – тя прошепна и извади револвера.

Кенджи извади меча и застина на място. По това време, можеше да е или някой от часовите или някой нинджа, решил да полюбопитства дали Ватаяма все още е жив. Мария се обърна с гръб към него. Двамата зачакаха, но нищо не се случи.

- Убедена съм, че видях някой. Сянката отиде натам – Мария посочи хълма.

Обикновено от там се промъкваха нинджите. Трасето беше трудно проходимо и рядко Ватаяма назначаваше охрана там, въпреки настойчивите молби на Йода и необходимостта от хора в този район.

- Да, стори ми се че видях някой. Значи не съм се объркал. Хайде, ако има нещо да прави, ще го направи когато тръгнем. Вървете пред мен.

Двамата отново тръгнаха. Кенджи показваше пътя, а Мария вървеше бодро, но много тихо. Той следеше всяко нейно движение, погледа му не се отделяше от ръката върху кобура: „Само да не реши да направи някоя глупост.” . В този миг покрай ушите му профуча стрела и се заби в близкото дърво. Мария просто се обърна и стреля в посоката, от която дойде стрелата. На около десетина метра от тях, от голям дъб се свлече тялото на облечен в черно.

- Негодник! Какво искаше тоя?
- Нинджа. Поредният луд, който е получил пари в замяна на живота на господаря.
- Защо? Ватаяма е добър човек, до колкото баща ми, ми е казвал.
- Точно защото е прекалено добър.
- Заради нас ли е всичко това? – Мария схвана думите на Кенджи.
- Не мога да лъжа. Да. Християнството и чуждите кораби. Всички ги смятат за заплаха.
- А Вие Кенджи-сан? Как мислите?
- Ами... Не мога да не се съмнявам. Дори и във Вас Мария-сан. – Кенджи спря.
- Револвера ли Ви притеснява или друго? – Мария застана срещу него – Кажете ми честно. Каква заплаха виждате в мен?

Погледите им се срещнаха. Кенджи рядко гледаше чужденците в очите, но този път не можа да избегне погледа на Мария. Очите й бяха някак блестящи. Луната се отразяваше в тях, а лицето й бе бяло. Той се смути. Опита да отговори, но нещо го спря.

- Аз... Неее – той се поклони. Искаше му се да тръгне, но бе като скован.

Мария също не можа да извърне поглед. Нещо я задържаше срещу младия мъж.

- Няма от какво да се страхувате Кенджи-сан. Аз съм просто една жена, в мъжки свят. Нямам думата. Имам само едно право - да се страхувам от Вас. Тръгваме ли?
- Да. След Вас Мария-сан.

Разделиха се на пътеката пред градината. Мария остана замислена „Нещо има в този младеж. Харесва ми доблестта и честността в думите му. Нито веднъж не ме излъгал. Не е лош човек. Може би, от него ще излезе праведен християнин. Гледам, че бързо учи. Отец Мурано може и да успее да го убеди, да приеме вярата.”.

Кенджи също се прибра потънал в мисли „Кой ли го е пратил този? Проверяват гадовете. Трябва да пазим господаря. Можеше да стане голяма беля, ако не се бяхме върнали от там. Тази Мария не се поколеба за миг да стреля... И го уцели... Хм... Странна е. В очите й има нещо, което не е съвсем варварско, а и тя самата не изглежда като останалите. Има някаква борбеност и същевременно женственост.”. Неусетно в мислите си Кенджи я сравни с Юкино. Рядко сравняваше хората, но приликата между двете жени бе очевидна. Буйният характер, бързите реакции и дори телосложението им.

Преди да заспи, както всеки път, Мария отправи своята молитва към Бога. Докато се молеше, главата й се появи мисъл, която я караше да се чувства грешна: „Исусе, грешна съм, нещо става с мен... Всеки път когато видя Кенджи, нещо се случва с мен... Пази ме от грешки, моля те...”. Тази мисъл се скри в сърцето й, някъде дълбоко. Мария не искаше да се връща към нея: „Искам да изтрия това от главата си, искам да го махна... Исусе, помогни ми!”.

 

Автор:
М. Маринчева

 

На такова ми намирисва, ама чакам продължението. Щото там такива работи по тия времена... Сложно...
Весел ден!

Тайна... Хахахахаа!
Успешна да е седмицата и за теб хамстерче!

Увлекателно, а ако мога да си позволя коментар с цитат от Библията!?

Исая 66:18 Защото Аз зная делата им и помислите им, И иде времето, когато ще събера всичките народи и езици; И те ще дойдат и ще видят славата Ми.

Благодаря за този цитат! Дано скоро дойде това време... Светът има нужда от промяна. Добродетелите, които по онова време са заемали важно място в душите на хората, сега като че ли са позабравени. Нещо трябва да ги върне!