Приятели ми казаха, че са поели инициатива да съберат пари за дечица от дом за сираци. Не можах да се сдържа, да не разпитам повече. Нямаше нужда да ме убеждават – просто се съгласих да помогна. И тръгнах аз по трънливия път на каузата.....

От тук, от там за смях и срам, в рамките на месец ходене по мъките и търсене на някой добър човечец, взех, че убедих трима бизнесмени да дарят средства с уговорката, че всичко ще им бъде отчетено с фактури.

Събрахме парите и отидохме на пазар – БОЖЕ!!! Все едно пазарувах за собственото си дете – играчки, книжки, забавни игри, конструктори, филми, а за по-големите гримове, някой друг автършейв и козметика. Оставихме част от сумата за разни вкусотии – плодове, бонбони и т.н. Всички тези неща, плюс организирано тържество щяха да разведрят тези малки дечица и да ги откъснат от сивото им ежедневие.

Дойде заветният ден на тържеството и раздаването на подаръците. Очертаваше се цял ден, да изкараме с малките ни приятели, тъй като автобуса щеше да си ги прибере чак за вечеря. Дечицата бяха направили цяла програма – стихчета, песни, игри в които ние каките и батковците също участвахме. Смях голям!!! Сложихме хапването и всички мъници се юрнаха към масата, аз обаче се натъжих.... Те не знаеха как се яде портокал, две от децата не бяха вкусили никога цитруси.

Мъничко момченце дойде до мен, да ме пита как се отваря кутията с войниците. Аз я отворих и започнах да ги нареждам пред него. То хвана ръката ми – искаше да играе с мен. Не отказах! Попитах го как се казва – Ники. Ники имаше големи очи, влажни и чакащи с цвят на тъмен кехлибар. Миглите му бяха дълги, а веждите като изписани. Детето не беше на повече от 4 – 5 годинки. От този момент нататък, тези големи кафяви очи ме преследваха, където и да идех. Когато се връщах при него, пред мен се протягаше мъничка ръчичка всеки път, с молба да довършим играта. Опитвах се да не си създам т.нар. „любимец”, защото щях да засегна другите деца, но Ники ходеше след мен с войниците и си повтаряше правилата на играта. В крайна сметка, се принудих да извикам още няколко деца, за да играем заедно. Стана интересно, защото си направихме цяла армия – танкове, пистолети, войници и т.н. Направихме си войната, едните победиха другите и накрая ги накарах да си стиснат ръцете. Ники дойде при мен и ми каза, че играта е била интересна.

За съжаление малко време оставаше да организираме нещата по изпращането на децата. Хапнаха още лакомства, поиграха още малко и грижливо започнаха да събират подаръците си. По-големите организираха по-малките и помагаха на педагозите.

Ники също събра своите неща и дойде отново при мен. Отново срещнах онези детски очи. Попита ме, дали всичко това – толкова много подаръци, бяха за него /на мъничкия явно му се видяха много войниците, блокчето и моливите/. Когато чу положителният ми отговор, детето се усмихна. Личицето му грейна като утринно слънце. Толкова се радваше, че не знаеше кое къде да сложи! В един момент седна до мен и ме попита: „Ти нали ще дойдеш?” Опитах се да обясня на малкия, че няма как да стане това, че ще се видим пак, но сега автобуса е пълен и няма място за всички. Детето обаче не искаше да ми повярва – хвана ме за ръката и я стисна. А автобуса вече чакаше отвън...

Изведохме всички деца. Двете възпитателки ни благодариха, за всичко, а аз и моите приятели си обещахме, че ще го направим пак. Децата се събраха пред вратата на автобуса и получиха инструкции как да се качат и къде са им местата. Изведнъж Ники и още пет-шест деца се обърнаха към нас. Не мина и секунда, когато усетих детските ръчички ме стискаха здраво. Единият от приятелите ми не сдържа сълзите си, защото две от децата буквално му се хвърлиха на врата. Наведох се  към Ники, за да му обясня, че е време да тръгват и отново срещнах големите му кафяви очи. Колкото повече се опитвах да го убеждавам да тръгне, толкова повече стискаше ръката ми. Накрая го гушнах и го заведох до автобуса. В момента, в който се опитах да отделя детето от себе си, красивите очи се насълзиха. Ники не искаше да се разделим.... През сълзи и хлипане ми каза: „Ти си добра кака, най-добрата кака... Искам такава кака!”. За да не се разплача и да не показвам емоция просто му смигнах и му казах: „Хайде сладур, чао ще се видим пак!”. Двете прекрасни очи не преставаха да ронят сълзи. Слънцето се отразяваше в тях и сякаш по бузите на Ники имаше диаманти, а влажните очички с кехлибарен цвят не се откъсваха от мен. Едвам го накараха да се качи в рейса.

Всички дечица бяха готови за тръгване. Натоварихме останалия багаж и се сбогувахме с възпитателките. Погледнах отново към автобуса – много ръчички махаха за довиждане, смееха се. Едно единствено тъжно личице се бе лепнало на прозореца, а от очичките бликаше надежда....

Никога няма да забравя тези две очи! Тези детски и невинни очи! Те бяха израз на чиста, неподправена и нежна душа, която се надяваше и търсеше топлота и любов!

 

очи и души. Наранени. Самотни. Още толкова крехки, а познаващи лишения, обида, гняв и студ.
Най-тъжната гледка на света...

Обаче е прекрасно това , което сте направили. Дано момченцето с кехлибарени зеници има късмета / а и всички други деца в неговото положение / има късмета да бъде отгледн в семейство, в което ще е обичан и закрилян. И да има кака като тебе .....

Много се вълнувам след подобни срещи и разкази.
Колко малко му трябва на човек, за да се почувства специален и обичан...
Малко внимание, обич и съпричастност!
Хубаво е, че са имали възможност тези деца, да видят и една красива реалност...

Много малко хора осъзнават, че истинското щастие се крие в малките неща... Когато човек се сблъска със ситуация като тази, която описах, тогава разбира същината на думата щастие!